смутено някак спомням те сега:
в кристално зимно утро – румена,
на пръсти боса тичаш по снега!

И Слънцето за обич закъсняло
през храстите поглежда завистливо,
блести ледът – вълшебно огледало,
на бор дъхтят целувките горчиви!

Следите ни оставяха пътека,
която дълго чезнеше в безкрая
и кучета съмнения полека
по нея душеха – да ни познаят!

Ах, тези кучета натрапени
от близки със различни планове,
сърцата ни от тях ограбени
звъняха като медни чанове!

И без да знаем – вълци мамепме,
изплашени по пътя тичахме,
с надежда сигурно се бранехме,
защото лудо се обичахме!